МАРЕМИГЕЛИ
Гражданката Ката
Гражданката Ката
Прозорецът се намираше на петия етаж от жилищен блок, построен по титово време в сносния белградски квартал Врачар.
Износената лента за регулиране на щората се скъса и отскубна от ръката на второкласничката Н. при опит да открие какво се вижда зад прозореца. Това щеше да бъде нейната стая. По-големият ѝ брат нямаше да бъде принуден да споделя с нея своята.
Събитието с ролетката беше прието с видим ужас от всички - татко, майка и батко, който успя някак да придърпа двата края на скъсаната лента и да ги завърже един за друг. Отвори се светъл правоъгълник, а над него проблесна пунктирът между ребрата на щората. Малката желязна завеса беше повдигната на двайсетина сантиметра от пода и трайно застина там до началото на следващото десетилетие.
Н. беше ужасно дете.
Не трябваше да пипа нищо.
Не, не може да се поправи.
На тъмно ще седи.
Нека се научи да внимава.
Тя си е един разрушител и това е.
Вялото съчувствие на батко към Н. се изпари след присъдата на родителското тяло. Единственото, което ги свързваше в този момент беше желанието да върнат времето с пет минути назад. Можеше татко да не е ядосан, а майка да не присвива устни. Можеше радостното настроение да потрае малко по-дълго.
Можеха да бъдат достойни за привилегията, а с нея и непрестанното напомняне, че тя не се пада на всеки: да бъдат деца на дипломат. От България.
Никога не бяха живели в толкова просторен дом. Две детски спални, баня с тоалетна и друга отделна тоалетна. В нея татко щеше да се бръсне сутрин, докато слуша новините по любимото си транзисторче. Германско, оранжево-черно, от пластмаса. Голям хол с трапезария, кухня - също с трапезария и шублер между двете.
Умираха да си подават неща оттам.
по Мартин Дончев
Не мисля че хората се променят.
Преди месец се заех да разбера защо съм такъв. Навързах всички спомени от малко над две-годишен до днес. Оказа се че съм бил такъв винаги.
Търсех някакъв генерален проблем - случка, травма. Оказа се че няма нищо.
Единствения проблем, който открих, е че аз съм аз.
Нещо в мен работи наобратно.
Ако ми предложат повече или по-малко пари - избирам по-малко.
Ако жената, с която съм, си помисли - той ме обича и иска да е с мен, затова мога да си позволя да се държа лошо с него - слънцето залязва по обяд. Няма значение колко я обичам.
Съсипах живота на една жена без ясна идея защо и единственото, което чувствах е, че нямам избор. Възможните последствия не ме интересуваха, дори не мислех за тях - без значение дали са за мен, нея или детето ѝ.
Сега гледам да стоя далеч от хората, особено от близки отношения, за да не се случи пак.
Месеци след като спрях да ям гъби, ‘щото щях да се побъркам, се оказа че почвам да си спомням к’ви ли не неща.
В един от малките класове баща ми ме моли 10 дена подред - Марти прибери се преди да се е стъмнило. Аз се прибирам в 10. Накрая, въпреки че е много добър човек, не му издържаха нервите и ме скъса от бой. На другия ден се прибрах в 12.
Открих че това е цикъл. Имам нужда да съм в крайни състояния - крайно добре или крайно зле. Обикновено започва с нещо много хубаво - влюбвам се, нещо в работата, без значение. После нещата стават спокойни и нормални. Известно време издържам, но се напрягам все повече, докато не мина някаква критична граница, и тогава просто някой ми дава повод.
Влизам във фаза - все ми е тая за всичко и сговнявам нещата в ненормална степен.
Мога да направя дори нещо, което може да ме убие, без да се замисля за последствията.
Когато съм най-зъл и не мога вече да спра, трябва да направиш обратното на това, което се очаква от теб - например да засвидетелстваш любов и то толкова настоятелно колкото аз съм зъл. Това ме блокира директно - както се спира махало. Ще ми даде силните чувства, от които се нуждая, но с обратен знак.
Никой още не го е правил.
След последните ми опити да схвана к’во става, мисля че не съм особено добър човек.
По какво се познават особено добрите хора, Марц?
Вероятно способността да прощават. Мисля че това е най-важната. И липсата на нужда да нараняват. Дори когато имат основание.
Но и лошите хора не са всъщност лоши. Ако перманентно носиш някаква болка в себе си рано или късно почваш да се държиш зле с другите - наказваш ги без да са виновни. Мисля че доброто е на същия принцип.
Когато се чувстваш щастлив и добре изпитваш ненасочена към никого благодарност. И я материализираш с любов и добри постъпки.
Преди време имаше конкурс за най хубавата българска дума и спечели "благодаря".
Мисля че унищожих живота на човек, който обичах. Т’ва е най лошото, което съм правил. Сега знаеш повече от всички за мен.
Срещнах прекрасен човек, спрях да пия, помолих брат ми за помощ и подкрепа и всичко беше прекрасно. Бях по-щастлив от всякога, след което почти без причина преебах всичко, пропих, нараних и загубих човека, казах на брат ми да не се заниммава и след дълго мислене стигнах до извода, че не съм читав човек.
Приех че няма решение. Колкото и да опитвам рано или късно се дъня. Не е имало изключения. Единственото за което имам мотивация са лесни удоволствия - вредни или не.
Имам натрапчиво усещане, че говоря с палача си, Марц.
Имам се за велик неудачник, което си е ласкателство, защото някои неудачници наистина са велики, но не всички.
Приличам ли а този, който те е наранил?
Реших че трябва да ти пиша без да знам защо.
Все едно съм от другата страна в твойта драма.